ИВО ПРОКОПИЕВ

Строители на капитализма: Иво Прокопиев – класика в жанра олигархия 

 11.09.2013

Думата „олигарх” през последните десетина години стана една от основните в българския политически речник и вероятно ще остане такава още дълго. Създадена и използвана в древна Гърция със значението „управление на малцита”, за разлика от „монархия” – управление на един и „демокрация” - управление на мнозинството, тази дума придоби нов и различен смисъл първо в Русия при управлението на Борис Елцин.

Тогава част от бившия комунистически елит, подпомаган, и в активно взаимодействие с тайните служби, сложи ръка на държавната собственост, която в Русия, а и в България надхвърляше 95% от всички активи на държавата, посредством поредица правителствени постановления и актове на така наречената "приватизация". Приватизацията в България, поради високия процент на държавната собственост, премина по аналогична схема като тази в Русия. Включително разрушаването на банковата система се извърши по едно и също време. Основните активи на държавата ни, трупани повече от 70 години, се трансформирараха в около 3000 крупни частни фирми, които притежават повече от 85% от  икономиката. На останалите над един милион дребни фирмички се падат едва десетина процента от общия стокооборот.

Тези малцина избрани да приватизират, а на практика да разграбят държавата, днес можем да наречем олигарси. А класически пример за олигарх в България е Иво Прокопиев.

В биографията и дейността на този човек има всичко от определението, изпълнено със съдържание от средата на 90-те години на м.в. та до наши дни. Поразително е и още нещо – плашещата прилика на това, което е и в което се превръща Прокопиев и това, което наблюдаваме в много по-големи мащаби в Путиновска Русия. Има и някои специфични черти, на които ще се спрем малко по-нататък, които обаче са само щрихи към обобщения образ на човека, докопал се до апетитни хапки от държавната икономика, придобил влияние над политици, бизнесмени и журналисти, формирал свой собствен кръг от интереси и посегнал към върха на държавата България.

Първи стъпки

Иво Про­ко­пи­ев е ро­ден на 10 юли 1971 г. в Раз­г­рад. За­вър­ш­ва Ма­те­ма­ти­чес­ка­та гим­на­зия в Габ­ро­во. Но­си­тел е на наг­ра­ди от ма­те­ма­ти­чес­ки кон­кур­си и олим­пи­а­ди в стра­на­та и, раз­би­ра се, е ак­ти­вен ком­со­мо­лец. Будно момче, както се казва, но и наше момче, както тогава се определяха издънките на видни комунистически фамилии от кадровиците на БКП.

На 20 години младият комсомолец и добър математик пристига в София. Годината е 1991, комсомолските му заслуги не са му нужни, но остава математиката и вероятно заради нея той се записва за студент в току що преименувания от Висш икономически институт „Карл Маркс” на  Уни­вер­си­те­т за на­ци­о­нал­но и све­тов­но стопан­с­т­во в Со­фия със спе­ци­ал­ност­ „Бан­ко­во де­ло и фи­нан­си“. Спокойният студентски живот обаче не е за Иво. Той трескаво търси поприще за изява и не губи време да намери място, където да го забележат. Прагматик по душа, той се насочва към току що създадения и първи за България от началото на 90-те години икономически всекидневник „Пари”. Очевидци на тези негови първи стъпки разказват, че заедно с неразделния си спътник, по-късно бизнес-партньор Филип Харманджиев, двамата идват в редакцията на изданието, оглавено от екип на бившия комсомолски орган „Народна младеж” с препоръка от банката-спонсор на „Пари” – „Биохим”. Кой и защо е дал тази перпоръка, остава забулено в мъглата на ентусиазма около падането на комунизма. Но дори бегъл поглед в произхода на Прокопиев подсказва възможен отговор - баща му е дългогодишен служител на прословутото УБО и като такъв стига до поста директор на ловно стопанство „Воден”, според някои по личната препоръка и желание на Тодор Живков. Бай Тошо може да е имал сантименти за други длъжности, да е допускал понякога хора, неотговарящи на критерия за вярност на партията-майка и лично нему, но никога не е правил компромиси с хората в ловните стопанства. Причината е ясна – там се борави с оръжие и един „инцидент” с Първия ръководител няма да е нещо нечувано, затова само най-верните са оглавявали стопанствата. Да не говорим, че именно във „Воден” става една от прочутите срещи на Живков с Леонид Брежнев. Така че Георги Прокопиев-баща е архиверен на соцлидера, проверен е до девето коляно, както и цялото му семейство и е одобрен.

Братът на Иво тръгва по бащините стъпки – служител на ДС, където с такава протекция е разчитал вероятно да стигне далеч. Както и да е, важното е, че Иво получава възможност да влияе на общественото мнение, като пише анализи и статии по теми, разбирани от малцина в онова вече далечно време - финансово- икономически. И тъй като благодетел на изданието след банката става „Мултигруп”, част от писанията на Прокопиев - Харманджиев за българските брейди облигации от оня период пряко обслужват интересите на силния тогава човек в родната икономика – Илия Павлов. Меденият период обаче в отношенията с Павлов приключва бързо. Веднага обаче е намерен нов купувач на техните вестникарски услуги – Емил Кюлев. Всичко това става в рамките на една година, времената са динамични. Още през 1992 година става ясно, че дуетът Прокопиев-Харманджиев има много добри перспективи - заедно с недоволни от мястото си в „Пари” те си осигуряват финансиране и възраждат популярния преди 1989 година петъчен „Отечествен фронт”, но с една малка промяна в името – изданието става „Отечествен вестник”. Както всички подобни медии, чиято цел откровено е да преперат едни пари, така животът на този вестник не е дълъг, авоарите му са изядени и следва ново начинание, като този път студентът по „Банково дело и финанси” се връща към първата си любов и създава седмичник в този бранш – „Банкер”, на когото става главен редактор. Луди години – 22 годишен студент и вече главен редактор не е нещо съвсем необикновено тогава. Но за това си има и друго обяснение, ако търсим аналогия в нововъзникващите през онзи период издания - този пост се полага на човека, осигурил финансирането на медията. Но и това приключение е кратко, Прокопиев е в комбина с колегите си от „Пари”, напуснали заедно изданието, а той не е човек, който иска да дели славата си с друг. Затова – нов развод по български и нов вестник, вече изцяло негов и на Филип Хармаджиев - „Капитал”.

Още тук си личи, че младежът от Разград ще има светло бъдеще - няма друг, успял да осигури сам или в съдружие финансирането на три издания в рамките на една година. В онзи период нямаше пари в частни лица, поне не толкова, че да осигурят харитя, екип и разпространение на вестник. Всички издания тръгваха с кредити, но да се стигне до тези кредити не беше нещо, което всеки можеше да направи. Трябваха солидни връзки от властта, службите и финансовите кръгове, управляващи държавата. Прокопиев го прави три пъти за година – това е супер влияние, което и до сега няма аналог в този бизнес.

„Капитал” стартира през 1993 година, на 4 октомври е първият му брой. И чудесата продължават – само след месеци вестникът сключва договор за сътрудничество не с коя да е медия, а световната агенция „Ройтерс”. Ако някой може да обясни как и защо новинари от световен мащаб приемат за партньор именно „Капитал”, нека го направи.

С издаването на „Капитал” Прокопиев излиза на пазара за медийни услуги самостоятелно и заявява на политическите сили – ето ме, чакам офертите ви. Нека припомним, че годините 1994 - 95, „Капитал” разпространява анализи и новини на „Ройтерс” и неговите анализи и прогнози се приемат за изключително меродавни. Вестникът дори си позволява да сложи като свое мото „Прогнозите, които се сбъдват”. В политическо отношение това е времето, в което кабинетът Беров е сменен от кабинетът Виденов /1995 г./. БСП триумфира на изборите и премиер става  Жан Виденов. България все още се колебае по кой път да поеме и каква стратегия да избере за прехвърлянето на икономиката от държавни релси в частния бизнес. Дотогава се е вихрила единствено схемата за източване на държавните предприятия чрез неизгодни договори с частни фирми на изхода им. Примерите са много, най-фрапиращите – „Кремиковци” и „Нефтохим” Бургас, където частни компании под контрола на Илия Павлов прибират тлъсти комисионни при продажба на уж държавна продукция. Предстои истинското раздържавяване, но Виденов има странни и неприемливи идеи за силните на деня не само у нас. За „светнатите” в страната става ясно, че правителството няма да се задържи, но преди да рухне, ще има и икономически и финансов колапс. Дали Прокопиев е знаел какво ще се случи и ако да, кой му го е казал е въпрос, засега без отговор. Фактите обаче са еднозначни - неговият „Капитал” става тотален отрицател на правителството и пуска разгромяващи икономическата му политика статии. Освен този вестник, единственият друг критикар от същия характер на Виденов е предаването на Слави Трифонов – „Хъшове”.

Но ако за Дългия има обяснение - той е натирен да свири в едно мазе и да излъчва по една от кабеларките своите предавания, то при Прокопиев подобни санкции няма. Линията на вестника му обаче ще бъде обяснена само след година, когато Виденов се сгромолясва, а заедно с него и повечето банки, завличайки спестяванията и натрупванията от романтичния период на капитализма у нас на милиони българи. Изгрява звездата на Иван Костов, а заедно с него – и на Иво Прокопиев.

Възход

Дали офертата на Прокопиев да подкрепя медийно опозицията по времето на Виденов е приета или не, няма съществено значение. Важното е, че след като СДС взима властта, към амбициозният разградски бизнесмен потичат несметни имотни и парични потоци. От баницата на държавната собственост лично за него е отрязано солидно парче. Това става главно поради протекцията на председателя на Парламентарната икономическа комисия, видния седесар и приватизатор Никола Николов, според някои човекът, основал прословутия навремето кръг „Агнешки главички”. Но неговата история си е отделна сага и едва ли може да се разкаже накратко. Колкото и да е важна помощта на Николов обаче, нищо от случващото се през 1998-2001 година не е без знанието и съгласието на лидера Иван Костов, неслучайно наричан от приближените си Командира.

„Каолин” е първата перла в короната на бъдещия милионер Прокопиев. Време е да осребри медийната си подкрепа за „сините” и той го прави, като се насочва към познато предприятие, вероятно подсказано от баща му и брат му, както и от Никола Николов. Историята за това как това предприятие става собственост на Прокопиев е всъщност история на приватизацията по онова време – прогонва се чуждестранен инвеститор, който идва, за да развива бизнеса си и на негово място се настанява „нашето” момче от Разград, чиято цел е да натрупа пари.

Още през ноември 1997 г. с решение на Агенцията за приватизация „Каолин” е определен за продажба посредством сформиране на джойнт венчър с белгийската фирма „Сибелко” – световният лидер в производството на кварцов пясък. Започват преговори, които продължават година и пол. Установени са нужните бъдещи инвестиции. Белгийците предлагат 20 милиона долара като кешова инвестиция в джойнт венчъра. Експертното мнение е много ясно и недвусмислено: „Каолин” е в добро финансово състояние, с положителни бизнес резултати, без сериозни задължения към банки и с отлични пазарни перспективи.

Но през май 1999 г., когато сделката е на път да бъде финализирана, неочаквано чуждестранният инвеститор се оттегля и преговорите са прекратени. Според осведомени лица, от българска страна умишлено са поставени допълнително абсолютно неприемливи условия.

Тогава на сцената излиза Никола Николов. Той предлага на директора Филип Калоянов да създаде работническо-мениджърско дружество, което да участва в приватизацията Според свидетели, Николов уверил Калоянов, че парите за сделката ще бъдат осигурени от фирми, собственост на Иво Прокопиев, брат му Александър Прокопиев, Константин Ненов и Иван Сливов: Алфа Финанс, Алфа Финанс Холдинг, Булброкърс и Интегрити Корп, със седалище в София. На такова предложение никой не би отказал, още повече, че и без директора нещата са били решени. Така на 4 август 1999 г. е учредено работническо-мениджърското дружество „Каолин-98”. Приватизационната процедура е открита на 14 септември 1999 г. Два месеца по-рано – на 1 юли, Даниела Шишкова, съпруга на главния редактор на „Капитал” Петко Шишков и Александър Прокопиев, брат на Иво Прокопиев, са формално назначени на работа във фирмата. По документи, Шишкова заема длъжността правен съветник, а Прокопиев е екстракционен инженер. Това “назначение” им дава правото да участват в учредяването на РМД Каолин-98 и да придобият значителен пакет от компанията. Т.е. само 3 месеца след като са назначени във фирмата, двамата успяват да придобият 45,48% от всички акции. РМД „Каолин-98” купува 75% от предприятието за 7,2  милиона лева (по тогавашния курс  3,6 милиона долара) при оценка 5.5 милиона лева (тогава 2,72 милиона долара). Новата оценка на предприятието е около 11 пъти по-ниска от предишната и е направена от брокерите на “Булброкърс” - отново собственост на Иво Прокопиев, които са и инвестиционни посредници по сделката. По времето на подписване на сделката, плащането е планирано да се извърши по следния начин: от купувача се очаква да плати 10% от общата стойност на сделката в брой, а останалата сума е отсрочена, както следва: 50% във вноски за период от 10 години и 50% чрез компенсаторни инструменти (търгувани на минимална част от номиналната им стойност, по онова време по 11 стотинки за лев номинал). Сделката е финансирана от Алфа Финанс, фирма, контролирана от Иво Прокопиев.

След това има нов Борд на директорите със следните членове: Иво Прокопиев – председател, Александър Прокопиев – изпълнителен директор, Константин Ненов – главен изпълнителен директор и Филип Калоянов – изпълнителен директор. Фирмата е преобразувана в акционерно дружество (АД). Решението за увеличаване на капитала е взето при условието “Алфа Финанс” да придобие всички нови акции.

Овладяването на дружеството се осъществява чрез анекс към договора с АП, чрез който се променят 3 клаузи. Анексът дава възможност за увеличаване на капитала и изтласкване на РМД-то. В крайна сметка след операцията Прокопиев вече контролира 62% от капитала на завода.Просто, ясно и ефективно. Под благосклонния поглед на Командира предприятието, вместо да донесе 20 милиона долара инвестиции и работа за хората в региона, става собственост на човек, който иска само едно – да го издои и след това да го продаде.

Втората „златна кокошка” в империята на Прокопиев е Винпром „Дамяница”. Схемата е поразително еднаква с тази при „Каолин”, не е било необходимо да се измислят други, просто защото цялата власт в държавата тогава е в ръцете на покровителите на бъдещия милионер - Иван Костов в изпълнителната власт, Петър Стоянов в президентството и парламента, където СДС има сериозно надмощие в брой депутати.

През лятото на 1997 година, държавната фирма е включена от Земеделското министерство в списъка за приватизация.  Веднага след това, винпромът е прехвърлен към министерството на промишлеността, където коли и беси друг виден приватизатор, известен и като „мистър 10%”, Александър Божков. Договорът е сключен с РМД "Изба Дамяница" през декември  в грубо нарушение на процедурата и закона. Без да е имало общо събрание и без правоимащите от РМД-то изобщо да разберат, акционер в дружеството става Филип Харманджиев - съратник на Иво Прокопиев. Пак в нарушение на закона и договора, Харманджиев е назначен за изпълнителен директор на винпрома. Изискването е той да е работил в предприятието поне две години, което е разрешено с документ, удостоверяващ, че Харманджиев е бил експерт в „Дамяница” въпреки, че това твърдение е само на хартия, защото според запознати г-н Харанджиев не е стъпвал в предприятието. Следва царски подарък от министър Божков - Министерството на промишлеността чрез анекс намалява цената на сделката наполовина - от 3 на 1,5 млн. долара..

Сумата не покрива дори наличните 2 400  000 бутилки вино от новата реколта, всяка от които струва по 1-2 долара минимум. По силата на договора се изисква купувачът да внесе при подписването 10% от стойността на сделката или левовата равностойност на 300 хил. долара.

Купувачите обаче дават едва 60 хил. долара, като остатъка изплащат по-късно с дългосрочни държавни облигации. Но на „нашето” момче всичко е позволено. Следва номера с увеличението на капитала и участието на хората от избата, които всъщност правят името на винпрома е сведено до незначителни проценти.

Златното време за Иво Прокопиев продължава, той прави каквото си поиска в периода на „синьото” управление. Може да се напише цял том за подвизите му, които постепенно увеличават икономическата му мощ до невероятни за малка България размери. Той печели, губещи са всички останали – държавата, обществото, работниците в приватизираните от него предприятия, дори лозарите, които продават гроздето си на Винпром „Дамяница”, рекетирани са от ръководството и с години не получават пари за него. Следват жалби, оплаквания и дори съдебен процес за нередности в придобиването на двете предприятия. Но Прокопиев не е вчерашен, той се е подсигурил и в съда или както официално се казва – в независимата съдебна власт. Там всички обвинения отпадат.

През 2002 г. издателят и вече мастит бизнесмен е обвинен за незаконна приватизация на "Каолин".  А освен него, брат му Александър и петима членове на Борда на директорите на фирмата - Константин Ненов, Георги Димов, Иван Сливов, Станимир Кръстев и Филип Калоянов, биват привлечени под отговорност по чл. 283-а от Наказателния кодекс за престъпление по слжба, свързано с приватизация. Всички те получават ограничителни заповеди и са задължени да внесат парична гаранция, за да не бъдат арестувани. Международният паспорт на Иво Прокопиев също е отнет. Година по-късно обвиняемите са изправени пред съда. В заключителната реч обаче, прокурорът Елена Хаджидимитрова сваля всички обвинения и съдебното дело завършва с обявяването им за невинни. През юни 2006 г. Инспекторатът на Върховната касационна прокуратура започва разследване срещу Хаджидимитрова за забавено разследване и тя подава оставка, но след дъжд качулка и Иво Прокопиев става вторият след Стефан Софиянски официално обявен за невинен от съда в България. Честито на печелившите, както се казва в такива случаи.

В десятката

Икономическата база на империята около „Капитал” е изградена, сега идва ред на политическите амбиции на руменото момче от Разград. Известно е, че апетитът идва с яденето, това се наблюдава и при Иво Прокопиев в годините 2001 – 2009. Той е сред най-влиятелните хора в страната, канят го навсякъде, медийната му империя се разширява и покорява нови върхове. Започва с членство в Ико­но­ми­чес­кия съ­вет на пре­зи­ден­та Пе­тър Сто­я­нов (1996-2001), става пред­се­да­тел на Кон­фе­де­ра­ци­я­та на ра­бо­то­да­те­ли­те и индустриал­ци­те в Бъл­га­рия (КРИБ) - най-го­ля­ма­та биз­нес организа­ция в стра­на­та, както и за­мес­т­ник-пред­се­да­тел на Уп­ра­ви­тел­ния съ­вет на Съ­ю­за на рабо­то­да­те­ли­те в Бъл­га­рия, заема същата позиция и в  Съ­ю­за на из­да­те­ли­те в Бъл­га­рия, приемат го за член на бор­да на Све­тов­на­та асо­ци­а­ция на из­да­те­ли­те ( WAN- IFRA ) и член на бор­да на ди­рек­то­ри­те на Ев­ро­пей­с­ка­та асо­ци­а­ция на изда­те­ли­те на вес­т­ни­ци ( ENRA ). Държавата също му отдава почести, след като му е подарила огромен бизнес – прави го пред­се­да­тел на Над­зор­ния съ­вет на НОИ. Приватизираната по времото на Иван Костов „Булбанк” става собственост на „Уникредит Груп” и Прокопиев веднага се появява като член на Меж­ду­на­род­ния кон­сул­та­ти­вен съ­вет на Уник­ре­дит Груп -Ита­лия. Как му остава време да посещава тези всички институции, той си знае най-добре. Но върхът на всичко идва през април 2010 година, когато е обявен за почетен консул на Канада в България. Предложен е от Николай Младенов, който работи и като експерт на Световната банка. Впечатляващ списък на ангажименти, в който сигурно са пропуснати и още от титлите и постовете на разградския комсомолец.

Като всеки обикновен милионер, Прокопиев се хвърля и на фронта на благотворителността. Канят го и той не отказва да се включи в неправителствени организации и сдружение, сред които „При­я­те­ли на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще за по­ли­ти­ка”,  „По­мощ за бла­гот­во­ри­тел­ност­та в Бъл­га­рия” и Фи­нан­со­во-ико­но­ми­чес­ка­та ини­ци­а­ти­ва „Гло­бал­на Бъл­га­рия“. Обърнете внимание на участниците в тази инициатива, това са хората, които много приличат на Прокопиев и следват неговите морално-политически закони. Ето как „Капитал” съобщава за учредяването на „Глобална България” през 2002 година:

Ново сдружение с идеална цел, наречено „Глобална България“, беше учредено през миналата седмица. Организацията няма да има лобистки характер, както повечето подобни структури у нас. Негова единствена цел ще е да отговори на новите предизвикателства пред българското общество, заявиха учредителите.

„Ние си задаваме въпроса по какъв начин процесите на глобализация се отразяват на България и по какъв начин България да намери своето място в тях“, обясни един от учредителите - Стефан Попов, председател на фондация „Отворено общество“.

„Главната цел е създаването на силно гражданско общество и в този смисъл това трябва да са хора, които изповядват неговите ценности, както и тези на европейската и евро-атлантическа ценностна система“, каза Светослав Божилов от СИБанк.

Учредителите на сдружението са 14 души от сферите на бизнеса, гражданското общество и медиите. Координатор на инициативата е Цветелина Бориславова, председател на надзорния съвет на СИБанк. Банковата общност е представена още от шефа на Булбанк Левон Хампарцумян и Франк Бауер, председател на съвета на директорите на Българо-американската кредитна банка. „Бизнес квотата“ се допълва от шефовете на „Лукойл България“ и „Овергаз инк“ Валентин Златев и Сашо Дончев. Като представители на неправителствения сектор в сдружението участват Иван Кръстев от Центъра за либерални стратегии, Красен Станчев от Института за пазарна икономика, Огнян Шентов от Центъра за изследване на демокрацията и Стефан Попов. Сред учредителите на сдружението са също издателят на вестниците „Капитал“ и „Дневник“ Иво Прокопиев, главният редактор на „24 часа“ Венелина Гочева, шефът на Би Ти Ви Албърт Парсънс, както и собственикът на рекламна агенция „Крес“ Красимир Гергов. 

Запомнете тези имена, те са част от нещо много по-голямо – обединение на хора, свързани и оплетени с безкрайни връзки - икономически, финансови, личностни. Това е кръг, който има претенцията да ръководи страната и направлява политиката й дори и днес, макар че някои от членовете му вече са с променен статут. Но в този вид групировки нищо не остава празно, техните места или вече са заети, или тепърва ще се попълнят. Общото между тях е „Отворено общество” и неговият финансов ресурс.

Прокопиев обаче няма спиране, заел стратегически позиции във властта в страната, той продължава да настъпва - на­соч­ва се към дългосрочно пла­ни­ра­не бъ­де­ще­то на Бъл­га­рия. Съ­ав­тор е на „Ини­ци­а­ти­ва 2020“ - про­ект, раз­ра­бо­тен от екип на соб­с­т­ве­на­та му фон­да­ция „Ка­пи­тал“.  Тук всичко става съв­мес­т­но с фон­да­ция „Кре­до Бо­нум“ на Цветели­на Бо­рис­ла­во­ва и Цен­тъ­ра за ли­бе­рал­ни стра­те­гии на Иван Кръс­тев,  под­к­ре­пян фи­нан­со­во от Све­тов­на­та бан­ка. Същите имена, но с нови,по-амбициозни цели. А и с възможности – през 2008 година Прокопиев е обявен за класиран на 8 място в десетката на най-богатите българи от вестник „Пари”, като състоянието му се изчислява на около 300 милиона долара. Въпреки известни съмнения в достоверността на тази класация, все пак трябва да се отчете, че в ръцете на разградското момче е струпан сериозен капитал.

Очаквайте втора част на портрета на Иво Прокопиев. В нея ще научите как Лидия Шулева и Румен Овчаров се грижат за лидера на кръга „Капитал”, защо дори американците се изумяват от таланта на Прокопиев да богатее, и как се стига до период, в който богатите също плачат...

http://frognews.bg/news_58668/Stroiteli_na_kapitalizma_Ivo_Prokopiev_%E2%80%93_klasika_v_janra_oligarhiia_-_I_chast

В следващата част от поредицата ще си поговорим за другаря Алексей Петров.