Фирма “Емко”, чиито складове гърмяха край Севлиево, е на Емилиян Гебрев, добре познат играч на оръжейния пазар. Твърди се, че е бивш служител на "Кинтекс" и още в зората на демокрацията започва бизнес основно в две търговски направления. Едното е Етиопия и Еритрея. Второто е Пакистан и Грузия. Гебрев е от близкото обкръжение на експремиера Иван Костов. През 1999 г. той държи палмата на първенството сред оръжейните обороти с $25 млн. По-късно лицензът му е отнет заради оръжеен скандал със САЩ и e върнат от военния министър Бойко Ноев, коментират от www.pan.bg.
Влезе в публичното пространство през 2001 г., когато изгуби лиценза на фирмата си "Емко" заради пратка от 30 млн. патрона за "Калашников", купени от Никарагуа. Корабът му бе арестуван от митническите власти на САЩ, но Гебрев успя да се пребори по съдебен път и да прибере стоката си. Седмица след решението на Министерския съвет за възобновяването на лиценза Гебрев урежда сделка с Пакистан за 600 бр. преносими зенитни ракети "Игла". Тогава пак се развихри скандал, тъй като Пакистан е във въоръжен конфликт с Индия, с която България поддържа доста по-активни икономически взаимоотношения. Името на "Емко" отново се появи в медиите след скандала "Терем", когато беше заловен незаконен износ на стока с двойна употреба за Сирия. След започналите проверки на службите за сигурност в завода в Търговище бяха открити пет 152-милиметрови самоходни гаубици. Първоначално се твърдеше, че са били подготвени за незаконен износ, но после бе установено, че са оставени за ремонт от фирмата на Гебрев по редовен договор с военното министерство. По-късно през 2003 г. "Емко" е кандидат за износ на тежко конвенционално оръжие за Кот д'Ивоар, като посредник по сделката е "Израел Милитъри Индъстри". Макар да представя оригинални документи за краен получател, Гебрев е прецакан за сделката от "Тeрем". Името на бизнесмена бе замесено и в скандал с оръжие от Македония през 2006 г. Тогава властите в Скопие задържаха три български камионаq натъпкани с картечници МГ-3 и 33 минохвъргачки М-43, които са взети от казармата "Гоце Делчев" и е трябвало да бъдат изнесени през България за трета държава. Официално по документи оръжието е трябвало да бъде претопено в металургичния завод "Тито", но от завода го продават за близо 200 хил. долара, като обясняват, че с парите ще се купят противогази за македонската армия. Картечниците обаче са били продадени на цениq 10 пъти по-ниски от стандартните и македонците анулират сделката. Покрай разследването за взрива в Челопечене и търговията с гилзи от това поделение отново изплува името на фирмата "Емко". Не е известна конкретната сума по договора за търговия с гилзи, но е установено, че Гебрев си е разделил поръчки за общо 350 000 лв. с още 7 фирми, работили с Челопечене.
"Българското оръжие стреля в ръцете на десетки терористични организации навсякъде по света, то служи еднакво добре на Ясер Арафат и на „Червените бригади“. С него са въоръжавани въстанически армии и са налагани терористични режими. В социалистическа България „Кинтекс“ и сателитите му са държава в държавата, контролирана от ДС и КГБ. Производството и търговията с оръжие са зависими от руските суровини, технологии и пазари – като тази зависимост се коригира бавно и трудно в годините на прехода и не е преодоляна и до днес. Благодарение на нея се изгражда сложна мрежа от връзки и обвързаности, включваща агентурни и шпионски вериги, съчетаване на интересите в оръжейния бизнес с наркотрафика, използването на подставени търговски фирми, подкупни държавни чиновници, сложни сплитове от политически и икономически интереси. Разбира се, тази мрежа не включва само оръжейния бизнес, но поради неговия особен характер той заема важно място в нейните структури и конспиративните му практики са неразделна част от съзнателно изграждания тогава модел на корупционна България.
В началните години на прехода една значителна част от парите на България са изтекли през тази мрежа, за да се върнат обратно и да послужат за основа на олигархичния модел на българския преход. Тези пари не се колебаят пред нищо, което им се изпречи на пътя. Те купуват политици, създават парламентарни лобита, наемат синдикати, свалят правителства, прекрояват политическото пространство и икономическите реалии по свой тертип."
"През 1984 г. директорът на Федералната агенция за борба с наркотиците на САЩ Джон Лоун обявява пред Американския конгрес, че 25 процента от хероина, който влиза в САЩ, минава през България. Неговите думи са буквално следните: „Ние твърдим, че българското правителство подпомага и улеснява организирания наркотрафик през страната. Тези твърдения са на базата на информация, събирана от 14 години насам“.
На въпрос на сенатора Лий Хамилтън дали не става дума за дейност на шепа корумпирани служители зад гърба на държавното ръководство Лоун отговаря: „Не, господине. Тук става дума за наркобизнеса на българската държавна агенция „Кинтекс“. Като професионалист мога да кажа, че разполагаме с достатъчно материали“.
На същото заседание темата за българския оръжеен бизнес е засегната от помощник държавния секретар на САЩ Ричард Бард: „Ние знаем например, че български кораби пристигат в Никарагуа с военна помощ за сандинистите. Проблемът не е в установяването на фактите. Проблемът е във факта, че българите не обръщат никакво внимание на онова, което говорим за тях… Ето защо пределно ясно трябва да се каже на българите, че не може да има никакво подобрение в отношенията, особено икономическите, на които те много държат, ако нещата съществуват в този си вид“.
Както вече споменах, от края на 60-те до средата на 80-те години основна роля в търговията с оръжие и наркотици играе централата „Кинтекс“. За прикритие на нейната дейност се използват специално създадени дъщерни фирми със или без чуждестранно участие. Служителите в тях са от контингента на ДС, а контрол над тяхната дейност е допустим само от специалните отдели на ЦК на БКП, отчитащи се единствено пред Политбюро. Черните сделки или иначе казано – нарушаващата всякакви закони контрабанда с оръжие и наркотици, се осъществява от специален отдел в централата, наречен Дирекция „И“. Силно изобличаващо характера на тази търговия е Решение № 148 на Министерския съвет (МС) на НРБ от 31 юли 1978 г.„За скритата транзитна търговия“, в което едно към едно се казва: „Транзитът да се извършва по такъв начин, че имуществената отговорност да се носи от чуждестранни фирми и лица“.
Този вид монопол обаче не е удобен през годините, в които става ясно, че световният комунизъм губи битката със западния свят и в резултат на многото скандали през 1985 г. тази дирекция е закрита. Разрояването на „Кинтекс“ се оказва наложително както за да се имитират конкурентни отношения, така и с оглед по-лесното разграбване на огромните ресурси, вложени в неговите задгранични дружества; за да могат да се „приватизират“ печелившите контрабандни канали и контакти в терористичния свят, а в крайна сметка и целият този свръхрентабилен сектор от външната търговия на страната. Най-ефективната и пораждаща най-малко съмнения техника за разрояване на империята „Кинтекс“ е създаването на други външнотърговски централи, които първоначално нямат нищо общо с оръжейния бизнес, но по-късно се преориентират именно в тази сфера. Това позволява да се изземат част от дейностите и пазарните ниши на „Кинтекс“ от фирми, които могат по-безболезнено да бъдат приватизирани, като при това дори се имитират конкурентни отношения и конкурентна борба с бившия монополист."
"Освен Второ управление на ДС, значителна роля в контрабандните сделки с оръжие и наркотици играе и Първо управление на ДС, трансформирано по-късно в Националната разузнавателна служба (НРС). През 70-те и 80-те години неговата дейност е свързана главно със създаването на „неявни“ задгранични фирми, щедро спонсорирани от държавата. След промените, благодарение на закриването на МВИВ и „затриването“ на неговия архив, не малка част от тези фирми са дефакто приватизирани от техни началници и служители – в повечето случаи офицери от Първо управление на ДС, легендирани като бизнесмени. За много от тях държавата се превръща в дойна крава. Един от примерите в това отношение е „Ширио“.
Фирмата е регистрирана като държавна във Вадуц – Лихтенщайн, през 1988 г. С разрешение лично на Андрей Луканов, тогава министър на външноикономическите връзки, на „Ширио“ се отпуска безлихвен банков кредит в размер на 1 млн. долара за срок от една година. Фирмата умело развърта този начален капитал, установява връзки и понатрупва печалба. След което престава да бъде държавна фирма. На името на нейния президент Емилиян Христов Гебрев е издадена банкова цесия, която го прави фактически едноличен собственик. След което започва да търгува с България. И този избор не е случаен, защото освен кадър на ДС Гебрев е и бивш служител на „Кинтекс“.
Бивш служител на „Кинтекс”, по-късно президент на „Ширио”, след което започва частен бизнес и се налага като една от водещите фигури в оръжейната търговия. Замесен е в редица оръжейни скандали – например през 2001 г. лицензът на неговата фирма „Емко” е отнет заради пратка от 30 млн. патрона за автомат „Калашников”, купени от Никарагуа. Други скандали са свързани с износа на 600 преносими ракети „Игла” за Пакистан, с незаконен износ на стоки с двойна употреба за Сирия и др.
За разлика от други сродни търговци „Ширио“ не изнася, а внася оръжие. На 12 май 1992 г. Правителствената комисия за регулиране и контрол на режима за производство и търговия с военна и специална продукция издава разрешение за внос на 15 000 пистолета „ИЖ 75“, тип ПСМ, на името на фирма „Ширио“, която не притежава лиценз за търговия с военна и специална продукция. (Между подписите фигурира и този на Димитър Луджев, вече министър в оставка. Той поне няма как да не е знаел що за фирма е „Ширио“, тъй като случаят с милионния кредит на Андрей Луканов фигурира в неговата „бяла книга“.) Вносителите са посочили като получатели МВР (5000 броя) и „Арсенал“ (10 000 броя). Само че по това време „Арсенал“ също няма лиценз за търговия с оръжие. Да не говорим за това колко нелепо е една фирма, произвеждаща оръжие, да внася такова от чужбина.
Остава открит обаче въпросът за какво ли биха могли да й трябват на фирмата тези пистолети. Те впрочем са обозначени като „тренировъчно-спортни“, но всъщност представляват изключително опасно оръжие, чиито куршуми са в състояние да пробият бронежилетка. Общата стойност на сделката е 1 140 000 долара, платени изцяло от „Арсенал“. До края на същата тази 1992 г. обаче са внесени само 5000 пистолета. Няма отговор къде са се дянали останалите 10 000 и за кого реално са били предназначени.
Съвместната дейност между Емилиян Гебрев и бившите му колеги от ръководството на „Арсенал“ има доста дълга традиция. По това време синдикатите проявяват жив интерес към това кой съсипва ВПК. Един бегъл поглед върху взаимоотношенията между „Арсенал“ и „Ширио“ дава известна представа за това. На 5 април 1990 г. двете фирми подписват рамково споразумение за съвместна дейност, а на 21 юни 1990 г. – и комисионен договор. И двата документа систематично се нарушават. Първият например предвижда писмени споразумения за всяка сделка – такива обаче липсват. Според втория валутата от вноса, извършван от „Ширио“ за „Арсенал“, трябва да бъде внесена по официалната сметка на „Ширио“ в БВТБ. Част от нея обаче попада в друга, недекларирана официално банкова сметка в Цюрих.
Вместо по оригинални вносни фактури, издадени от западните контрагенти по сделките на „Ширио“ като комисионер на „Арсенал“, всичко се отчита по фактури, издадени от самата „Ширио“. На всичкото отгоре тези фактури се съставят много време след приключването на сделката – понякога дори година и половина по-късно. Подобно закъснение в отчетността означава пари – натрупване на значителни валутни средства в сметките на „Ширио“, използвани не за внос на суровини за „Арсенал“, а за собствени търговски операции. Съгласно чл. 4.4 от комисионния договор срокът за възстановяване на неизползваните суми е 15 дни – само че тази клауза въобще не се спазва. Например за 1990 г. „Арсенал“ е предоставила на „Ширио“ 1 586 917 долара, а „Ширио“ е внесла стоки и суровини на стойност 1 050 069 долара – като при това не е никак сигурно дали е внесла стоки и за тази сума.
Обичайна практика е внесените суми да не се отчитат. Така например през 1991 г. „Кинтекс“ превежда 144 865 долара по сметка на „Ширио“ в Стопанска банка. В отчета пред „Арсенал“ тази сума не фигурира. Както впрочем и една друга – от 100 000 долара, преведена директно от сметката на „Арсенал“ в БВТБ в сметката на „Ширио“ в Цюрих. На 25 април 1991 г. „Арсенал“ изпраща нареждане до „Кинтекс“ със следното съдържание: „Моля, валута в размер на 49 600 долара преведете на сметката на „Ширио“ – София, в Стопанска банка“. Тази сума също се е стопила в небитието. Според отчета на „Ширио“ от януари до юли не са постъпвали никакви средства от „Арсенал“. Не е ясно защо се използва неофициалната сметка в Стопанска банка при преводите на тези неотчитани суми, а също и защо „Арсенал“ нарежда директно на „Кинтекс“ да превежда суми по сметките на „Ширио“, вместо това да става с платежно нареждане до БВТБ, където постъпват парите от износа на „Арсенал“.
Многобройните нечисти сделки говорят за изключителната изобретателност на партньорите от „Кинтекс“, „Арсенал“ и „Ширио“, когато трябва да се „усвоят“ пари за сметка на държавата. Например чрез фалшиви фактури виенската фирма „Херман Щарк“ внася в „Арсенал“ волфрамов анхидрид. С фактури № 141 и № 186 се фактурират съответно 223 281 и 161 611 долара. На австрийските партньори обаче са преведени от БВТБ 320 000 и 233 900 германски марки. Според тогавашния курс това прави 189 500 и 152 278 долара. Разликата между фактурираните и реално платените суми е 49 114 долара – потънали в неизвестно чий джоб. Друг показателен пример за фалшификациите на „Ширио“ е аферата с вноса на нитроцелулоза от . Фактурирани са 100 676 долара, а според митническите документи е внесена нитроцелулоза само за 33 013 долара. Да не говорим за надписваните банкови и „обичайни“ комисиони, за повече от странния внос на големи количества уиски, водка и цигари, за мистичната сделка, за която става дума в телекс № 776 от 23 април 1991 г., при която са инвестирани към 1 200 000 долара в меласа за производството на спирт, като това са най-вече пари на „Арсенал“. За какво ли на оръжейния завод му е трябвало такова огромно количество етилов алкохол и дали не е послужил като параван за доставка на безбройните по това време производители на фалшифицирани спиртни напитки?"
Е, кой ли е Гебрев, и касичка ли е "Дунарит", а другите оръжейни фирми ? Прочетохте, а изводите са Ваши ... Чии ръчички са зад кулисите в "светлото" капиталистическо минало и настояще на БГ ?
В следващата част от поредицата ще си поговорим за другарката Мая
Христова .
